Преди шансът да ме срещне с Павел Павлов, семейството ми живееше в мрак и безпътица. Който има зависим човек в дома си, знае как болестта на зависимия поразява живота на цялото семейство. Спасение не се виждаше отникъде. Синът ни затъваше в страданието си все повече и повече, отдалечаваше се необратимо от нас, разрухата беше единствената възможна перспектива. Зад гърба ни имаше безуспешни опити за лечение – психиатрии, принудителна комуна, проминентна клиника за лечение на зависимости, пак психиатрии и …отчаяние. Изглеждаше,че всичко сме опитали и че нищо повече не може да се направи.
Срещата ми с Павел беше случайна и съвсем не по повод страданието на сина ни. Научавайки, че работи със зависими, му разказах накратко нашата история. Нямах очаквания, не смеех да имам очаквания, само вяла надежда. И тази надежда никак не укрепна, след като Павел ми обясни, че при добросъвестна, продължителна и компетентна работа едва 30 процента от зависимите успяват да се спасят. Но зависимият трябва да поиска да се лекува. Или поне да се съгласи да опита. След толкова изтощителни и неуспешни опити, не изглеждаше възможно синът ни да бъде убеден отново да влезе в институция, където отново ще срещне не особено заинтересовани терапевти, формализъм, съмнителна компетентност, казармен ред, студенина и изискване за подчинение – така както се полага на пропадналите типове. Имало начин обаче, обясни ми Павел, близките на зависимия да успеят да го мотивират за лечение. Нарича се “интервенция”, изисква специална подготовка от страна на семейството и Павел е насреща да ни подготви. Отне доста време докато ние от семейството се настроим за въпросната интервенция – силно емоционален и нелек процес. Павел ни водеше в него – “Обичаме те и искаме да ти помогнем, позволи ни да ти помогнем и да организираме лечението ти, не ти си лош, а болестта ти е лоша и тя трябва да се лекува, ние също страдаме от тази болест… “Тези послания трябваше да отправим, да сме искрени, убедителни, любящи, но неотстъпчиви. Няма неуспешна интервенция, уверяваше ни Павел, но… нашата интервенция не успя.
Синът ни отказа лечение, а ние трябваше да останем твърди – щом не се лекуваш, не търси помощ от нас. И всичко тръгна постарому, болестта се задълбочаваше, спасение не се виждаше. Докато след няколко месеца, най-изненадващо, се оказа че интервенцията все пак е била успешна. Изтощен от страданието, уплашен за живота си, синът ни прояви готовност да се лекува. Резултатът дойде с голямо закъснение, но дойде. Интервенцията проработи. В “Само днес” синът ми получи всичко това, което не беше срещал през предишните си неуспешни опити за лечение. Уважение, подкрепа, искрена загриженост, компетентна терапия – задълбочена, всеобхватна, човеколюбива, трансформираща цялостно личността. Избра за свой терапевт Милена Петрова ( обърнете внимание, имаше право да избира кой да води терапията му). За разлика от предишните лечебни заведения, където близките бяха държани в нещо като наказателна изолация, Милена настояваше семейството ни не само да е в течение на процеса на лечение, но и част от него. А лечението вървеше – бавно, трудно, неравно… В края на всеки месец ставаше чудо – въпреки огромното усилие от преодоляването на зависимостта, синът ни все пак избираше да остане в центъра и да продължи да се лекува. Докато издържи. Може би само още малко, може би по-дълго. Колкото издържи. И така, това чудо се случваше месец след месец – той все така избираше трудния път на лечението. И оставаше.
Милена успяваше да го мотивира. Да му вдъхне сила и увереност, да му помогне да види път пред себе си, да се справя с тежките моменти на разколебаване, регрес и обезсърчение. Правеше го с компетентност и искрена загриженост. И тя, и Павел, работеха не просто умело, прилагайки методиката, на която са били обучени, а работеха със сърце, с искрена загриженост и с уважение към човека. Мисля, че много от момчетата и момичетата, преживяват в центъра може би най- доброто, което се е случвало в живота им. Защото усилието, болката, преодоляването, преосмислянето вървяха заедно с радостни преживявания като походи, игри, плуване, партита по празниците… Подкрепяща среда, без обвинения и присъди, опитни хора, които ти помагат да се заобичаш отново, да повярваш, че си ценен, че може да имаш бъдеще и да си позволиш да мечтаеш. А и да те научат как да го правиш. Да се почувстваш добър и способен да управляваш живота си човек. Деветте месеца минаха, синът ни устоя.
Предстоеше следващата голяма опасност – животът навън. А тя едва ли щеше да бъде преодоляна, ако не беше терапията в групите на “Анонимните алкохолици”, за което Милена и Павел също се бяха погрижили; ако не беше защитеното жилище, осигурено също от тях, където синът ни да остане още няколко месеца и така с подкрепата на други минали през програмата момчета, да прекрачат в свободния живот. Година по-късно синът ни се справя успешно – работи и живее отговорно. Свързани сме повече отвсякога. И неизразимо благодарни! На шанса, че ни срещна с Павел и Милена! На тяхното умение и човечност! На способността им да изпълват със заразяващ смисъл живота!